Тази публикация седи в черновите ми вече няколко месеца, но мисля че е време да види бял свят. Ревюто го написах с единствената цел след време да си припомня за какво иде реч :) Спойлери има, затова четете на своя отговорност! :)
Отново история за любов...
Вече се чудя – Как все на такива попадам? Дори и да не ги
търся?
Признавам си, че тази книга ми беше в задължителната
литература, но не очаквах да ми хареса.
Книгата е написана в три части. Първата (и може би
най-отегчителната) е под формата на писма – от дон Луис де Варгас до чичо му –
отец Деан. Правилно прочетохте – отец. И така – нашия дон Луис иска да става
свещеник – да обикаля по света и да разнася словото Господне. До тук – нищо
лошо (даже похвално). Обаче! Баща му – дон Педро – си го взима в къщи (нищо че
дон Луис е на 22 години), защото не го е виждал през последните 10 години и
иска да прекара време с него...и мнението му относно една млада вдовица (на 20)
– Пепита Хименес. Нашата Пепита се е омъжила на 16 години за един възрастен
дядо (много готино деденце) под влияние на майка си. Малко след това и майка й
и мъжът й умират. (не по едно и също време де) В продължение на доста време тя
спазва траур и отхвърля всички кандидати за ръката си – все пак младо и право
девойче на 20 с голям бонус от мноооого пари. Обаче дон Педро е инато магаре и
не отказва. Проблема идва заедно със синът му. Става така, че дон Луис се
влюбва в Пепита (а и тя в него), но не го осъзнава. За него е грешно така да
изостави Бога заради една жена и съответно се инати ама до последно.
Втората част от книгата вече е под формата на разказ от
името на автора, който ни разказва как се развива историята по-нататък. А
последната част е под формата на епилог и на кратко разказва за второстепенните
герои и какво се е случило с тях след края на историята.
Моето мнение? Книгата е много добра. Историята е красива.
Авторът ясно показва душевните терзания на дон Луис, който е изправен пред
тежък избор. В крайна сметка момчето следва сърцето си и заедно с Пепита
получават своя щастлив финал. Драма има, разбира се. Все пак през един доста
голям период дон Луис си мисли, че е съперник на баща си относно Пепита и
съответно мислено се самобичува постоянно. Бащата пък от своя страна се
осъзнава в един момент и се опитва да събере младите.
Наистина красива история. Препоръчвам горещо. Само забележка
към изданието на Персей – „жега” и „шега” са две напълно различни думи. Точки и
запетайки също е хубаво да се слагат. Намерих няколко дребни грешчици, които не
са болка за умиране, но все пак липсата на точки направо ме побърка. Иначе
изданието ми хареса, а и корицата е много симпатична. Все още не съм прочела
„Доня Лус”, но мисля след време да поправя тази грешка. :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар